За Есето

През 1998 г. Йордан Ефтимов, започна да води курс в Нов български университет в София, наречен "Писане на есе". За какво ставаше дума? Това не беше курс за creative writing или essai writing, а по-скоро academic writing – писане на прост текст, ориентиран към една обичайна социална проблематика. Тази проблематика е наистина с по-стеснен канал (за разлика от САЩ, където пишат за т.нар. "едрини" – масмедии, емиграция и пр.), а в него попадат едни такива теми: "Музиката, която слушам", "Зелено е дървото на живота", "Защо съм толкова умен?", "Къде искам да отида?" и пр. С две думи, курсът визираше главно стратегиите за развиване на "есето"; за това , че за предпочитане е т.нар. "аргументативно" есе, ползването на тропите и че там, където има фигурация, няма нарация, за видовете аргументи, за силогизми, за Исократ и рогата, за общата модална логика, за писането и мисленето в абзаци и какво ли не още. И за да приключа с тази интродукция за есето, ще припомня вече казаното със смях от Ефтимов за някои резултати от неговите питомци: в течение на курса се налагало да припомня ето такива неща – кога се пише пълен член, в кои ситуации се слагат запетайките и т.н., все неща, заради които доста от курсистите трябвало да бъдат "резнати", а не защото не са схванали какво могат да напишат по теми от типа "Азът – това са другите", "София не е столица на България", "Знамето и топката – винаги заедно" и тям подобни. Разбира се, отчитаме и факта, че курсът е бил задължителен за всички специалности, свързани с т.нар. social sciences и в него се записват девойки с джипове и пичове, които пишат контролните си на бланки от “Аполо и Болкан”, а иначе учат, да речем, бизнес администрация, туризъм, психология, реклама, сценография или оперно пеене.

А сега да преминем към историята на въпроса. Според Роджър Фаулър в неговия "Речник на литературните термини" (НИ, С., 1993), "есе буквално означава експериментаторско поднасяне в свободно прозаично изложение на идея, оценка или преживяване". Подобно, но по-обстоятелствено обяснява статията "есе" Иван Богданов в "Енциклопедичен речник на литературните термини" ("П. Берон", С., 1993) – "жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействащ език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Освен с образност и афористичност афористичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух". В друга статия – "есеизъм", същият автор обяснява, че това е творческият метод при обосновката на актуалните явления. Така или иначе, есето е литературен жанр, затова няма да срещнем статия за него в етически и философски речници, а в "Български тълковен речник" (НИ, С., 1973) статията не казва нещо по-различно: “малко художествено-критическо произведение, в което в сбита и изискана форма се излагат възгледите на писателя върху някакъв въпрос (най-често есето има философско-критически характер)”.

И така, извън справочните постулати, що е есе?

Като термин и форма жанрът "есе" (букв. "опит") е въведен от Мишел дьо Монтен (1533-1592). През 1580 г. той издава първа и втора, а през 1588 г. третата книга на своите "Опити" (Essais), в които надделяват литературно-философските му размишления върху конкретни исторически факти от неговото минало и съвремие, етически въпроси, свързани с битови и културни проблеми.

Имайки предвид гореказаното, не е трудно да придърпаме исторически границата на есето далеч назад във вековете, например до "Характери" на Теофраст (истинско име Тиртам) от ок. 240 г. пр. Хр. и ранно- и къснолатински образци. И Монтен, и Френсиз Бейкън познават увещателната и реторическата традиция на много творби от старогръцката и латинската литература, тя дори ляга в основите на онова, което те пишат. В този смисъл есетата визират прилично послание или призив до читателя. Във Франция Монтен утвърждава модела на моралистичния диспут, който е изграден анекдотично-дидактически. Стилът характерен въобще за френската школа, е повече сходен с автобиографията, той е интелектуално-селективен и не открито изповедален. За английската традиция е по-важен сантиментално-капризният стил, приглушаващ френската “сериозност” (Уйлям Хазлит, Чарлз Лам и др.), както иронията в стремежа да се ангажира читателя в процеса на интерпретиране (Суифт). По особен начин е положена есеистичната традиция в Америка. Тук ще използвам някои от размишленията на покойния наш преводач и критик Кръстан Дянков в предговора към "Гражданско неподчинение. Американски есета" ("Г. Бакалов", Варна, 1981), наречен "Есе за Американското есе": "В сградата на осемнайстия век един сприхав гений, който се прехранваше от писане на есета и съставяне на речници, нарече есето “хлабав изблик на ума човешки, залък нередовен и несмлян, съчинение безредно и случайно". Може би прочутият доктор Самюъл Джонсън е отговарял с 40-годишно закъснение на Джоузеф Адисън, който в бр. 249 на своя “Спектейтър” бе написал: “Спра ли се на предмет, който не е бивал зачекван от други, обгръщам го от вси страни с размишленията си, без да спазвам никакъв ред или способ, тъй щото може да се появят по-скоро в хлабавостта и свободата на есе, отколкото подредени за премислен разговор". И по-натам: "Съвременният американски есеист Стюърт Прат Шерман пише: "Обикновеният живот наистина наподобява есе: зачева се практически от едно нищо и до смъртта не стига до друга предвалително известна цел; избира пътя си като поток, ту с голяма скорост, ту със съпротива, дълго и гальовно заобикаляйки всяко препятствие и провирайки се през всяка готова вадичка. Всичко това е може би безсмислица, но нека си преставим менливите ручеи и настроения, играещи над дъното на посредствеността с недостижимия чар на сенките на светлината".

Естествено, американското есе е производно на Бейкъновската традиция: третото издание на събраните 58 есета на сър Френсиз Бейкън излиза в Англия само пет години след акостирането на "Мейфлауър" в бъдещата колония Плимът Рок. Каули, Адисън Стийл, д-р Джонсън, Голдсмит и сие са вече звършени есеисти, когато жителите на американските колонии водят битка за покоряването на дивите земи. Заедно с пренасянето на френската и английската традиция (Сент-Бьов, Иполит Тен, Метерлинк, Валери, Ренан, Чарлз Лем, Хазлит, Биърбом, Честертън), в Америка този жанр се поставя в услуга на хора от всички равнища и хоризонти на интелектуалния национален пейзаж; той е повече еластичен за обслужване на рано оформилата се "американска мечта" за "равните" и "неограничени" възможности на всеки жител на Америка и едновременно в него избуяват идеите за "неподчинение", за формиране на ново "гражданско общество", стъпило върху фундамента на свободния избор и демократичните ценности. Естествено, става дума за Бенджамин Франклин, Томас Пейн, Томас Джеферсън, Ралф Уолдо Емерсън, Едгар Алън По, Оливър Уендъл Холмз, Хенри Дейвид Торо, Хърман Мелвил, Уолт Уитман, Джон Дюи, Хенри Адамс, Хенри Джеймз Дюбойс, Робърт Лий Фрост, Шърууд Андерсън, Хенри Менкен Рузвелт, Едмънд Уилсън, Уилям Фокнър, Ърнест Хемингуей, Томас Улф, Лангстън Хюз, Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел, Ленърд Бърнстейн, Норман Мейлър, Джеймз Болдуин, Кърт Вонегът-младши, Мартин Лутър Кинг, Джон Ъпдайк и т.н., т.е. от края на XVIII век до наши дни. Днес есистиката в САЩ е на особена почит, както беше и доскоро сред чернокожи писатели като Бжеймз Болдуин или Лерой Джоунс. Това поставя и проблеми пред методологията й. През 1969 г. Робърт Скоулз и Карл Клаус в съвместния си труд "Елементи на есето" се опитаха да систематизират жанра съобразно аналогиите му с реториката, поезията, разказа и пиесата, като правят извода, че "всяко есе може да представлява съчетание от четири основни форми". Смятаме, че жанрово поставено, есето е самостойна форма. Друг е въпросът дали е първостепенна или второстепенна. Въпросът в този случай е реторичен – няма първостепенни и второстепенни жанрове, има добри и лоши образци.